В решението си от Камара I днес по делото „Зелен алианс срещу България“ (жалба № 6580/22), Европейският съд по правата на човека единодушно постанови, че е налице нарушение на член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) от Европейската конвенция за правата на човека.
Делото се отнася до разпоредби, приети през 2008 г. и изменени през 2018 г., които позволяват на българската Агенция за национална сигурност (Агенцията) да разполага информатори (известни като „агенти под прикритие“) в частни организации или сред членове на свободните професии. Тези агенти прикриват дейността си за Агенцията, но нямат право да използват техники или оборудване за тайно наблюдение и в България се считат за различни от агентите под прикритие. През 2018 г. „Зелен алианс“ оспори тази разпоредба в българските съдилища, но без успех.
В това решение Съдът постанови, че разпоредбите, уреждащи използването на „агенти под прикритие“, не осигуряват минималните гаранции срещу произвол и злоупотреба, изисквани от член 8.
По-специално, основанията, за които тези агенти могат да бъдат разположени, и областите, в които могат да работят, са широки; няма срокове, които уреждат използването на тези агенти; процедурата по разполагане не гарантира, че използването им ще бъде ограничено до това, което е „необходимо в едно демократично общество“; няма разпоредба, която да позволява ефективен контрол върху тези агенти; и не съществува средство за защита срещу незаконното или неоправдано наемане на работа.
Организацията-жалбоподател, „Зелен алианс“, е основана през 2006 г. и е със седалище в Костенец, България.
Нейните цели, както е посочено в устава ѝ, са свързани с областта на опазването на околната среда.
Съгласно наредбите, приети през 2008 г. и изменени през 2018 г., Българската агенция за национална сигурност („Агенцията“) може да внедрява „агенти под прикритие“ в частни организации или членове на свободните професии. Тези агенти могат да извършват разузнавателна и контраразузнавателна дейност за защита на националната сигурност. Техните задачи се определят от ръководителя на Агенцията за всеки отделен случай. Тези агенти не могат да арестуват, претърсват или разпитват лица, нито да използват огнестрелни оръжия или физическа сила. През октомври 2018 г. „Зелен алианс“ оспори наредбите, изменени през 2018 г., като твърди, че при липсата на ефективни гаранции относно наемането на такива агенти, те допускат злоупотреба и непропорционална намеса в упражняването на правата, защитени от член 8 от Конвенцията. На 19 юли 2021 г. състав от петима съдии на Върховния административен съд заключи, наред с други неща, че работата на „агент под прикритие“ не може да нарушава неприкосновеността на личния живот, дома или кореспонденцията на когото и да било и че твърдението, че регламентът противоречи на член 8 от Конвенцията, следователно е неоснователно.
Позовавайки се по-специално на член 8, сдружението-жалбоподател твърди, че регламентът от 2008 г., разрешен за използване на „прикрити агенти“, изменен през 2018 г., не отговаря на изискванията на Конвенцията в различни отношения, особено по отношение на гаранциите, и по този начин позволява на Агенцията да използва тези агенти произволно и злоупотребяващо.
Молбата е подадена в Европейския съд по правата на човека на 19 януари 2022 г.
Решението е постановено от състав от седем съдии в състав:
Йоанис Ктистакис (Гърция), председател,
Peeter Roosma (Естония),
Дариан Павли (Албания),
Úna Ní Raifeartaigh (Ирландия),
Матея Джурович (Сърбия),
Мира Райчева (България),
Василка Санчин (Словения),
както и Милан Блашко, участъков служител
Съдебно решение:
Въпросът дали съществуването на оспорваната разпоредба нарушава правата на Зелен Алианс, гарантирани от член 8, повдига два проблема. Първо, въпросът е дали работата на „агент под прикритие“, предвид нейните характеристики, може по принцип да наруши тези права. Ако отговорът на този първи въпрос е утвърдителен, тогава е необходимо да се определи, второ, дали сдружението може да твърди, че е жертва на такава намеса единствено поради съществуването на тази разпоредба. „Агент под прикритие“ в рамките на Зелен Алианс би имал достъп до устни комуникации, писма, телефонни разговори или електронен обмен и би било по-вероятно, отколкото частно лице, да докладва за откритията си. Такъв агент вероятно би имал и дългосрочен достъп до офисите или други помещения на сдружението. Следователно това проникване в рамките на Зелен Алианс би представлявало намеса в правото му на зачитане на неговата „кореспонденция“ и неговия „дом“ по смисъла на Конвенцията.
Съдът заключава от разглеждането на въпросните разпоредби, че на теория всяка неправителствена организация в България може да стане обект на подобни мерки и следователно потенциално да бъде увредена от въпросните разпоредби. Тогава възниква въпросът дали в България съществува ефективно средство за защита, което би позволило да се разсеят съмненията за злоупотреба с правомощията на Агенцията да разполага „агенти под прикритие“.
Специалното средство за защита, установено през 2009 г. относно „специалните методи за наблюдение“, не се прилага за „агенти под прикритие“. Освен това, искане за достъп до лични данни, обработвани от Агенцията, на практика не предоставя информация за използването на тези агенти. Всички примери за такива искания показват, че Агенцията систематично отказва да разкрие каквато и да е информация и че българските административни съдилища систематично потвърждават тези откази. По подобен начин не съществува друг възможен начин за
разсейване на съмненията, породени в общественото мнение относно злоупотребата с използването на „агенти под прикритие“.
Съдът заключава, че като поддържа искането си за съдебен преглед на въпросните разпоредби, Зелен алианс е изчерпал всички налични правни средства за защита на национално ниво, за да продължи жалбата си.
След това Съдът установява, че правилата, уреждащи използването на „прикрити агенти“, не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреба, изисквани от член 8. Разпоредбите предвиждат, че „прикрит агент“ може да бъде разположен, ако има „доказана оперативна нужда“ и уточняват, че такава нужда съществува, ако правните мисии на Агенцията не могат да бъдат изпълнени по друг начин. Простото позоваване на „националната сигурност“ при разполагането на такива агенти не би било непременно в противоречие с Конвенцията, но липсата на ефективен контрол върху решението, с което Агенцията разполага „прикрит агент“, или задължението за предоставяне на ясни и конкретни причини, обосноваващи необходимостта от разполагане на такъв агент в конкретен случай, представлява сериозен проблем.
Мисията на Агенцията обхваща широк спектър от области, което значително разширява възможностите за разполагане на „прикрити агенти“ и следователно увеличава риска от произвол или злоупотреба. Теоретично, всяко физическо лице или частноправно образувание в България може да се окаже под наблюдението на такива агенти, което представлява сериозна намеса в правото на зачитане на личния им живот и може потенциално да обезкуражи участието им в гражданския живот.
Няма срок, регулиращ използването на „прикрити агенти“. Освен това процедурата за разполагане на тези агенти не гарантира, че те ще бъдат използвани само когато е „необходимо в едно демократично общество“. И накрая, няма механизъм за ефективно наблюдение на използването на тези агенти или за защита срещу незаконното или неоправдано наемане на работа. От това следва, че българските вътрешни разпоредби, отнасящи се до „прикрити агенти“, не отговарят на изискването за качество на закона и не позволяват намесата в правата, защитени от член 8, произтичаща от използването на такива агенти, да бъде ограничена до това, което е „необходимо в едно демократично общество“.
Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
